Право на ползване. Същност и защита
Когато говорим за право на ползване следва да се има предвид, че този термин се използва с различни значения. С него се обозначава едно от вещните права върху чужда вещ ( чл. 52 – чл. 62 от ЗС). Този термин се употребява и в облигационното право, като в чл. 228 от ЗЗД се установява, че: „с договорът за наем наемодателят предоставя на наемателя една вещ за временно ползване“ и други.
По отношение на правото на ползване, като вид вещно право, следва да се има предвид, че общата правна уредба на правото на ползване се съдържа в чл. 56 и следващите от Закона за собствеността (ЗС).
Съгласно чл. 56 от ЗС „правото на ползване, включва правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добивите от нея, без тя да се променя съществено“.
Или правото на ползване представлява ограничено вещно право, чрез което се предоставя правната възможност едно лице да използва чужда вещ съобразно нейното предназначение и да получава добивите от нея, без да я променя съществено. Важно е да се обърне внимание по отношение на фактът, че като един от видовете ограничено вещно право, то неговото съдържание се състои от отделни правомощия, които изрично са определени в чл. 57 от ЗС и чл. 58 от ЗС.
Вещното право на ползване представля според правната доктрина, право което е абсолютно и противопоставимо на всички, включително и на самия собственик.
Важен акцент при правото на ползване е, че за разлика обаче от правото на собственост, то е срочно. Т.е. неговата правна природа е скрепена със срок във времето.
Правото на ползване също така то е неотчуждимо, тъй като се учредява на дадено лице, т.е. с оглед на личността. В случай, че лицето, в чиято полза е учредо почине, то правото на ползване е ненаследимо. В тази връзка Законът за собствеността изрично предвижда, че един от начините за прекратяване правото на ползване е именно смъртта на лицето, в чиято полза то е учредено (чл. 59 от ЗС).
Съдържанието на правото на ползване се изразява в правата и задълженията на ползвателя. А съгласно чл. 56 и следващите от ЗС, това са:
- Правото да се упражнява фактическата власт върху дадена вещ – това правомощие е необходимо, с оглед на факта, че за да се използва дадена вещ, то фактическата власт върху нея следва да бъде предадена на ползващото лице. Т.е. правомощието владение е съществен елемент от съдържанието на правото на ползване;
- Правото да се ползва вещта и да се получат добивие от нея: най-общо казано това правомощие се изразява в извличане на полезните свойства на вещта, като законът не посочва изрично какви са начините за използване на вещта, а само границите, обема на това правомощие, а именно според нейното предназначение. Меродавно е предназначението на вещта към момента на учредяване правото на плозване. Последващо изменение е допустимо, но в разумни граници, без вещта да се променя съществено.
Правомощието ползване съдържа в себе си и други правни действия. Съгласно чл. 60 от ЗС ползвателят може да отдава под наем чуждата вещ, в заем за послужване и др. Тези сделки по същността си представляват сделки на управление, а не на разпореждане и са допустими при правото на ползване. Точно обратно стои въпросът със сделките, които представляват сделките на разпореждане, като например: ипотеката и залога.Същите съобразно законовите изисквания на ЗС са недопустими, тъй като съгласно чл. 56, ал. 2 от ЗС ползвателят не може да отчуждава своето право.
Правомощията, които съставляват ограниченото вещно право, а именно правото да се използва вещта и да се получават добивите от нея са ограничени и във времето, и в начина на упражняването им. Това е така, защото законът съдържа изричното изискване вещта да не бъде променяна съществено. Следва да се има предвид, че ползвателят не отговаря за овехтяването и изхабяването на вещта (чл. 57, ал. 3 от ЗС).
С учредяването на правото на ползване възникват правоотношения между лицето, учредило правото на ползване и ползвателя. Част от тези отношения се свеждат до това, че като вид вещно право, правото на ползване е абсолютно и противопоставимо на всички трети лица. То може да бъде противопоставено дори и на собственика на вещта, който е учредил върху същата право на ползване.
Също тако по повод учреденото право на ползване могат да възникат отношения, които да имат облигационен характер, а не вещен такъв, като например взаимни задължения, като например собственикът да предаде владението върху вещта на ползвателя, да съдейства за защитата на вещта, върху която е учредеон право на ползване.
Съгласно чл. 57 от ЗС ползвателят има задължението да плаща разноските, свързани с ползуването, включително данъците и другите такси, да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, и да я върне на собственика след прекратяване на правото на ползуване. Тук следва да се отбележи, че всички тези разноски като вид разноски представляват необходими разноски, т.е. това са тези разноски, без които вещта ще погине.
Друг вид разноски, които ползвателят следва да заплати по повод използването на дадената веще са именно разноските свързани с нейното ползване, или т.нар „подобрения“.
Също така видно от цитираната разпоредба, ползвателят на вещта следва да заплати и разноските свързани със заплащане на данъци и такси. По смисъла на данъчните закони, данъчно задължено лице е собственикът, но съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗС, то в тежест на ползвателят е именно този вид разноски, свързани с данък сгради и такса смет и други.
Следва да се отбележи, че Законът за собствеността изрично предвижда, че в задължение на ползвателят е да застрахова вещта и да заплаща разноските свързани със застраховката (чл. 57, ал. 3 от ЗС).
Спецификата на това ограничено вещно право също така е, че собственикът на вещта, върху която е учредено то, не упражнява фактическата власт върху вещта лично, а чрез ползвателят. Това е и причината, поради която на ползвателят му е вменено задължението да съобщава на собственика за всяко посегателство върху вещта (чл. 58 от ЗС). В случай, че не изпълни това си задължение ползвателят ще носи отговорност за изплащане на обезщетение за вредите, които са настъпили от неговото бездействие.
Друго задължение на ползвателят е да върне вещта след прекратяване на правото на ползване (чл. 57, ал. 2 от ЗС) и то в състоянието, в което тя се е намирала към момента на нейното предване. Но разбира се следва да се отчете и овехтяването или изхабяването, които настъпват при използването на вещта.
Учредяване и прекратяване право на ползване:
Учредяване и прекратяване право на ползване:
Правото на ползване като вид вещно право може да се учреди по един от изброените начини в чл. 55 от ЗС, а именно: „ вещни права върху чужда вещ могат да се придобиват или учредяват с правна сделка по давност, или по други начини, определени от закона“.
Или правото на ползване като вид вещно право може да се учреди с договор за учрудяване право на ползване или като отделна клауза в такъв договор.
Съществуват и практични случаи, при които правото на ползване може да се учреди чрез административен акт, като например тези посочени в чл. 26 от ЗСПЗЗ, където се посочва, че: „Министърът на земеделието, храните и горите или оправомощени от него лица и общинските съвети могат да предоставят на гражданите безвъзмездно правото на ползване от държавния или общинския поземлен фонд върху слабопродуктивни земи и върху земи в обезлюдени райони, определени от Министерския съвет. Лицата, обработвали предоставената им земя повече от десет години, могат да придобият безвъзмездно правото на собственост по решение на общинския съвет, а когато се придобива правото на собственост върху земя от държавния поземлен фонд - със заповед на министъра на земеделието, храните и горите.“
Право на ползване може да възникне в следствие на конститутивни съдебни решения, или по давност.
Прекратявето на правото на ползване е уредено в чл. 57 от ЗС, където се посочва, че: „правото на ползване може да се прекрати с уговорения срок, със смъртта на ползвателят, с погиване на вещта, върху което то е учредено или когато не е упражнено в продължение на 5 години от неговото учредяване“.
