Спечелено дело на две инстанции за неоснователно обогатяване
РЕШЕНИЕ от 03.04.2025 г. СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Производството е образувано по искова молба на .....
********** СРЕЩУ .., представлявано от ..... в качеството на изпълнителен директор. Ищецът претендира да му бъде заплатена сумата от 2988, 84 лв.
като получена от ответника вследствие на неоснователно обогатяване посмисъла на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че посочената сума от 2988, 84 лв. е събрана по принудителен ред по ИД ... при погасено материално правоотношение, като ищецът сочи датата на настъпване на погасителната давност на 06. 01. 2017 г., поради което счита, че сумата е събрана по принудителен ред на отпаднало основание, вследствие на което ищецът е обеднял, а ответникът се е обогатил
неоснователно.
В изискуемия срок е постъпил отговор на исковата молба. Ответникътоспорва иска, като твърди, че са предприемани действия, годни да прекъснат давностния срок, сочен за изтекъл от ищеца. Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
На 16. 01. 2012 г. на основание чл. 404, т. 1 вр. чл. 417 и чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс след констатирано вземане, подлежащо на изпълнение, СРС, I ГО, 40-ти състав, като съдът е разпоредил издаването на изпълнителен лист, съгласно който длъжникът ..., ЕГН: ********** ипоръчителят К. Г. М., ЕГН: ********** следва да заплатят солидарно накредитора .. сумата от 1297. 67 лв. – главница по договор за предоставяне на кредит за текущо потребление от 05. 12. 2005 г., сумата от 132. 39 лв. – договорна лихва за периода от 08.06. 2011 г. до 08. 12. 2011 г., ведно със
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 09. 12. 2011 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 28. 60 лв. – разноски по
делото за държавна такса.
На 14. 02. 2012 г. на длъжника и на поръчителя по кредита са изпратени покани за доброволно изпълнение. На същата дата са изпратени запорни съобщение до .. за налагане на запор по сметки на ищеца.
На 29. 05. 2013 г. е извършена цесия между .... относно произтичащите от дадения изпълнителен лист вземания, като последното дружество е конституирано като страна по изпълнителното дело въз основа на цедираното вземане. Длъжникът и поръчителят биват уведомени по чл. 99, ал. 3 за извършването му.
На 26. 04. 2016 г. постъпила молба до ЧСИ ... на основание чл. 432, т. 2 от ГПК с искане да бъде спряно изпълнителното дело по отношение на главния длъжника по кредита, доколкото с последния на 20. 04. 2016 г. е постигнато споразумение относно разсроченото изплащане на вземането.
На 08. 02. 2021 г. до ЧСИ ... постъпила молба от ..., с която е отправено искане за прекратяване на изпълнителното дело по отношение както на длъжника по вземането, така и на поръчителя, настоящ ищец в
производството. Така изпълнителното дело е прекратено и изпълнителният лист, въз основа на който е започнато е предаден на взискателя, ответник в настоящето производство на 17. 02. 2021 г.
На 22. 04. 2021 г. ответникът в настоящето производство, .... подал молба до ЧСИ ... за образуване на ново изпълнително дело срещу ищеца в настоящето производство, К. Г. М. на основание чл. 426 ГПК- ИД № 1000/21 По това дело по принудителен ред задълженията в размер на 2988, 84 лв. са погасени.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Постъпил е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата от чл. 154 ГПК при предявен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че взискателят – ответник е получил твърдяната сума, а в тежест на ответника е да докаже, че е имал правото да получи сумата, както и че има правото да я задържи.
С оглед на наведеното в исковата молба в основание за недължимост на сумите в тежест на ответника е да докаже настъпването на обстоятелства,
обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, като в тежест на ответника е да докаже действия, годни да прекъснат или спрат същия.
На първо място материалното правоотношение, при което възниква вземането е такова на солидарност. В случая обаче длъжникът по кредита и поръчителят имат самостоятелни правоотношения с кредитора, от които
произтичат независими права и задължения. Така съгласно чл. 142 ЗЗД. Поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение. Така на 20. 04. 2016 г., когато споразумението за спиране на изпълнителното производство и приемане на план за разсрочено плащане, е сключено с длъжника ... последният попада в хипотезата на чл. 116, б. „а“, а именно прекъсване на давността, поради признаване на вземането. Доколкото вземането е установено със съдебно решение, като въз основа на което е издадена и
заповед за принудително изпълнение, новият срок от датата на прекъсване на давността е всякога пет години (съгласно чл. 117, ал. 2). Така на датата 20. 04. 2016 г. давността за длъжника, сключил споразумението, бива прекъсната, поради признаване на вземането от негова страна и започва да тече нова давност, чийто срок е пет години. Това признаване на вземането, обаче не може да се отрази на правоотношението, което поръчителят по вземането има спрямо своя кредитор, доколкото, както посочихме, то съществува независимо, макар да се
отнася за едно и също вземане. Така поръчителят е длъжник, сам по себе си, като предявяването на възражения остава негово право. Законът отхвърля възможността личната воля на длъжника да засегне правоотношението на поръчителя и кредитора, доколкото длъжникът няма потестативна власт върху правната сфера на своя поръчител и не може чрез волеизявлението си да му отнеме права, които законът му дава. По този начин с извършване на признаване на вземането от страна на длъжника нова давност започва да тече единствено за правоотношението, което той има с кредитора. Доколкото поръчителят не е извършвал допълнителни волеизявления, с които да признае
своето вземане, за него продължава да тече старата давност, а именно тази, възникнала с първото действие по принудително събиране на неговото вземане след образуване на изпълнителното дело – налагане на запор върху банковите му сметки на 14. 02. 2012 г. по ИД 350/2012 г., доколкото няма данни последващи действия по принудително изпълнение да са извършени. Съгласно ППВС 3/ 1980 г. с образуване на изпълнително дело, както и със самото му съществуване, давността по вземането не тече. С ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2013 г., в сила от 26. 06. 2015 г. обаче това разбиране е променено в обратната посока, като ВКС посочва: Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез
него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Доколкото чл. 130, ал. 2 ЗСВ посочва Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. В този смисъл до датата на влизане в сила на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2013 г. се прилага разбирането, изложено в ППВС 3/ 1980 г., а след тази дата горепосоченото тълкуване от тълкувателното решение. Така до 26. 06. 2015 г. давност по вземането на ищеца в настоящето производство не тече, поради наличието на активно изпълнително дело. След 26. 06. 2015 г. наличието на изпълнително дело само по себе си не е в състояние да спре давностния срок, като по така от тази дата започва да тече нова давност, равняваща се на пет години, която
следва да се приключи на 26. 06. 2020 г. Доколкото давностният срок не тече в срока от 13. 03. до 13. 05. 2020 г. по силата на чл. 3, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, давностният срок за вземането на ищеца в настоящето производство следва да се удължи до 26. 08. 2020 г., до която дата всякакви действия по принудително изпълнение по отношение на ищеца биха имали правно основание и даденото по тях не би следвало да подлежи на реституция по смисъла на чл. 55, ал. 1. В случая обаче, доколкото петгодишният давностен срок е изтекъл, извършването на действия по принудително изпълнение – на 21. 05.2021г. – в размер на 513.57лв. и на 25.05.2021 г. 1930.7 по сметка на ЧСИ, видно от
удостоверение от ЧСИ ... с изх. № 81112 от 24.10.2024г., прието по делото и полученото вследствие на тях от страна на взискателя – в размер единствено на 1965.99лв. видно от горното удостоверение, се явяват без правно основание. Изтичането на погасителния срок не погасява материалното право, като за длъжника последното се превръща в естествено задължение – изпълнението е оставено на волята му и при извършването му, длъжникът не може да иска даденото обратно, тъй като последното не се явява недължимо
съответно не е дадено без правно основание. Изтичането на давностния срок обаче погасява правото за извършване на принудително изпълнение по отношение на това вземане, доколкото това е срок, в който кредиторът е бездействал и правото приема, че в този случай е изгубил интереса си. Доколкото в случая събраната сума е постъпила в сферата на ответника по
принудителен ред, последната се явява неоснователно приета, тъй като хипотезата на чл. 118 ЗЗД изключва възможността за искане обратно единствено на даденото доброволно. Така за ищеца в настоящия процес възниква правото, посочено в диспозицията на чл. 55, ал. 1 да иска обратно даденото без правно основание, като в този смисъл искът, предявен за него се явява основателен и следва да бъде уважен до размерът единствено на сумата, която се доказа да е получена без правно основание от ответника – взискател по ИД, а именно: 1965.99 лв., като над тази сума до пълния размер на посочената сума, а именно 2988, 84 лв.следва да бъде отхвърлен. Разликата между получената сума от взискателя, която следва да се счита за неоснователно обогатяване, доколкото не се доказа основание за задържане на сумата и сумата, която общо е постъпила по принудителен ред от сметките на ищеца по сметка на ЧСИ, но не разпределени и постъпили в
патримониума на ответника, не следва да се претендира от ответника, доколкото не е получена, но би могло да се претендира като настъпила имуществена вреда, какъвто иск в настоящия случай не е предявен, но не е
изключва възможността същият да бъде отделно предявен извън настоящото производство.
По разноските:
При този изход на спора на ищеца на основание чл. 78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите разноски по производството съразмерно на уважената част от иска, а именно – 65.77 %. Претендира се : сумата в размер на 650 лв. по заплатено адвокатско възнаграждение, както и сумата в размер на 120 лв. за заплатена държавна такса. По направеното възражение за прекомерност, същото е неосновтелно, доколкото се претендира в размер близък до минимално определения в Наредба № 1/2004г. ВАС, поради което и като се взе предвид обемния доказателствен материал изследван от страните и техните представители, както и активната защитна позиция на процесуалния представител на ищеца, не следва да се намалява, поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 427.50 лв.- адвокатско възнаграждение и сумата в размер на 78.92 лв.- държавна такса. За ответника се дължат разноски в размер на 34.23%., или сумата в размер на 51.34лв. ( 34.23 % от 150 лв. – определен размер на юрисконсултско възнаграждение за ответната страна). , съразмерно на отхвърлената част на исковата претенция.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА .. да изплати на К. Г. М., ЕГН: ********** сумата от 1965.99 лв. – получени на отпаднало правно основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 29.01.2024г., до окончателното изплащане на сумата, като отхвърля частично иска за сумата над уважения размер от 1965.99лв., до пълния предявен размер от 2988, 84 лв. , като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА .. да изплати на К. Г. М., ЕГН: ********** сумата в размер на 427.50 лв.- адвокатско възнаграждение и сумата в размер на 78.92 лв.-
държавна такса, разноски по делото за адвокатско възнаграждение и заплатена държавна такса, съразмерно с уважената част на исковата претенция.
ОСЪЖДА К. Г. М., ЕГН: ********** да изплати на .. сумата в размер на 51.34лв., разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част на исковата претенция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски Градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
КАТО Софийски градски съд, с Решение от 29.06.2026 г. потвърди решението на СРС, а мотивите му са следните: От събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, включителноприложените в препис изпълнителни дела № 350/2012 г. и № 1000/2021 г. по описа на ЧСИ Р.М., се установява следната релевантна фактическа обстановка.
На 16.01.2012 г. въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е издаден изпълнителен лист, с който длъжникът П.А.А. и поръчителят К. Г. М. са осъдени солидарно да заплатят на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД сумата 1297,67 лв. главница по договор за
кредит за текущо потребление от 05.12.2005 г., сумата 132,39 лв. договорна лихва за периода 08.06.2011 г. - 08.12.2011 г., законната лихва върху главницата от 09.12.2011 г. до окончателното плащане, както и 28,60 лв. разноски по заповедното производство.
На 14.02.2012 г. по образуваното изпълнително дело № 350/2012 г. са изпратени покани за доброволно изпълнение до длъжника и поръчителя. Поканата за доброволно изпълнение, ведно със заповедта за незабавно изпълнение, е връчена на К. М. на 05.03.2012 г. В срока по чл. 414 ГПК възражение не е подадено, поради което заповедта за изпълнение се е стабилизирала спрямо него.
На 22.06.2012 г. процесното вземане е прехвърлено на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, като новият кредитор е конституиран като взискател в изпълнителното производство. По делото са налице данни длъжниците да са уведомени за цесията. На 20.04.2016 г. между „ОТП Факторинг България“ ЕАД и главния длъжник П.А. е сключено извънсъдебно споразумение за разсрочване на задължението. Във връзка с това на 26.04.2016 г. е подадена молба по изпълнителното дело за спиране на производството по отношение на главния длъжник. Въз основа на тази молба изпълнителното дело е спрямо П.А. Решаващо значение за настоящата въззивна проверка има последващото поведение на
самия поръчител. От данните, на които се позовава жалбоподателят, се установява, че с молба от 16.06.2020 г., адресирана до „ОТП Факторинг България“ ЕАД, К. М. е направил предложение за заплащане на главницата по кредита и за опрощаване на остатъка от дълга. На 08.02.2021 г. взискателят е поискал прекратяване на изпълнително дело № 350/2012 г. и връщане на изпълнителния лист. Изпълнителният лист е предаден на взискателя на 17.02.2021 г. На 22.04.2021 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е подало молба за образуване на ново изпълнително дело срещу К. М. - изп. дело № 1000/2021 г. по описа на ЧСИ Р.М.. По това дело през месец май 2021 г. от банковите сметки на К. М. са събрани суми по принудителен ред, като според удостоверението на ЧСИ в патримониума на взискателя е постъпила сумата 1965,99 лв. Предявеният иск е квалифициран като иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД - връщане на даденото без основание, респективно на полученото при отпаднало основание. При този иск ищецът следва да установи имущественото разместване - че ответникът е получил конкретна имуществена облага за сметка на ищеца, а ответникът следва да установи основанието, на което е получил и задържа сумата.
В правната теория неоснователното обогатяване традиционно се разглежда като общ реституционен институт, предназначен да отстрани имуществено разместване, което правният ред не оправдава. Както се приема в облигационноправната доктрина, при кондикционните искове централният въпрос е не дали едната страна фактически е получила имуществена облага, а дали за това получаване съществува годно правно основание. Когато основанието е налице - например валиден изпълнителен титул и непогасено по давност притезание, - обогатяването не е неоснователно, дори длъжникът да е изпълнил принудително. Когато сумата е платена доброволно след изтичане на давността, приложима е нормата на
чл. 118 ЗЗД - длъжникът не може да иска обратно платеното само защото е платил след изтичане на давността. Когато обаче плащането е резултат от принудително изпълнение след изтичане на давността, чл. 118 ЗЗД не е пречка за реституция, защото законът защитава само доброволното изпълнение на естествено задължение. След влизане в сила на заповедта за изпълнение вземането се ползва със стабилитет,
близък до силата на пресъдено нещо относно съществуването му към момента на изтичане на срока за възражение. В практиката на ВКС е прието, че за вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение, се прилага петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД - в този смисъл е Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о. на ВКС.
В случая изпълнителният лист е издаден на 16.01.2012 г. На 05.03.2012 г. е връчена поканата за доброволно изпълнение, ведно с препис от подлежащия на принудително изпълнение акт. При липса на данни за подадено възражение в срока по ГПК, заповедта се стабилизира след изтичане на този срок, като от този момент вземането се счита установено със сила, сходна на тази на съдебно решение, а за него намира приложение петгодишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. До постановяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. е действало задължителното разрешение на ППВС № 3/18.11.1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес. С т. 10 от ТР № 2/2013 г.
ОСГТК на ВКС прие обратното - давността се прекъсва с предприемането на конкретно изпълнително действие.
Впоследствие с Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС даде задължително разрешение, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземания по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/2013 г. Следователно за процесното изпълнително дело, образувано през 2012 г., давност не е текла до 26.06.2015 г. и от тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност. Първоинстанционният съд правилно е съобразил именно този начален момент и правилно е отчел спирането на давностните срокове в периода 13.03.2020 г. - 13.05.2020 г. по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение. Ако през този период не беше настъпило друго прекъсване, петгодишната давност би изтекла на 26.08.2020 г. Съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. С Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. ОСГТК на ВКС прие, че за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е
адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора.
Признаването е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към кредитора. Правната последица е
прекъсване на погасителната давност и започване на нова давност. В практиката по чл. 290 ГПК е прието още, че законът не е установил форма за действителност или за доказване на признанието на вземането. Поради това същото може да бъде материализирано чрез всички допустими от закона начини - може да бъде обективирано в официален или частен документ, както и да бъде изразено устно или чрез конклудентни действия, които да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретния дълг на кредитора. В този смисъл е Решение № 200/23.12.2019 г. по гр. д. № 3779/2018 г., IV г. о. на ВКС, в което още е прието, че
признанието по чл. 116, б. „а“ ЗЗД представлява едностранно волеизявление на длъжника, с което той признава съществуването на правото на кредитора и своето насрещно задължение, а не само фактическия състав, от който те произтичат. Поръчителят отговаря за чуждо задължение, но правоотношението му с кредитора е самостоятелно. Нормата на чл. 142 ЗЗД изрично му дава право да противопостави на кредитора всички възражения на длъжника и предвижда, че той не губи тези права дори когато длъжникът се е отказал от тях или е признал задължението. Ето защо първоинстанционният съд правилно е приел, че признанието на главния длъжник П.А. от 20.04.2016 г. само по себе си не може да прекъсне давността спрямо поръчителя К. М.. Основният довод във въззивната жалба, който следва да бъде самостоятелно обсъден, е
свързан с твърдяното писмено изявление на К. М. от 16.06.2020 г., адресирано до „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Според въззивника с тази молба въззиваемият е предложил да заплати главницата по кредита и е поискал опрощаване на остатъка от задължението. От това жалбоподателят извежда признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, направено преди изтичане на давностния срок.
Тези правни разрешения обаче не означават, че всяко изявление, в което се употребяват думите „кредит“, „главница“ или „опрощаване“, автоматично прекъсва давността. За да произведе действие по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, признанието трябва да е достатъчно ясно, да изхожда от длъжника или негов представител, да е направено преди изтичане на давността и най-важното - да се отнася до конкретното вземане, чието принудително събиране се претендира. Признанието трябва да позволява индивидуализиране на дълга, тъй като давността се прекъсва не абстрактно, а спрямо определено субективно право. Оттук следва, че молба, с която длъжникът предлага плащане на част от задължение и иска опрощаване на остатъка, би могла да представлява признание по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, но само ако от нейното съдържание и от останалия доказателствен материал може да се установи по несъмнен начин, че тя се отнася именно до процесното вземане. Ако в молбата са посочени номер на договора за кредит, номер на изпълнително дело, конкретна сума, име на главния длъжник, дата на кредита или друг индивидуализиращ белег, съдът би могъл да приеме, че е налице признание на процесния дълг. Обратно, ако изявлението е общо, не посочва конкретно кредитно правоотношение и връзката му с процесното вземане се
извежда единствено от твърдения на кредитора, то не може да обоснове сигурен извод за прекъсване на давността. В настоящия случай самата молба от 16.06.2020 г., така както е въведена като довод във въззивната жалба, не индивидуализира достатъчно кредитното правоотношение. Не се сочи в нея да са посочени номер на договора за кредит от 05.12.2005 г., номер на изпълнителния лист, номер на изпълнително дело № 350/2012 г. или № 1000/2021 г., размерът на установеното вземане, името на главния длъжник П.А. или друг белег, който самостоятелно да свързва изявлението с процесния дълг. Поради това не може да се приеме, че само от текста на молбата се установява признание на именно това вземане. Не е достатъчно и обстоятелството, че молбата е адресирана до „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Адресирането до кредитора е релевантно при преценката дали изявлението е насочено към лице, което може да го възприеме като отнасящо се до свое вземане, но не замества индивидуализацията на самия дълг. Възможно е едно лице да има повече от едно задължение към един и същи кредитор, както и да отправя предложения във връзка с различни правоотношения. Ето защо за прекъсване на давността е необходимо не само наличие на писмено изявление, но и доказана връзка между това изявление и конкретното процесно вземане. Съдът съобразява и че частният документ, ако автентичността му не е оспорена или е доказана, установява, че съдържащото се в него изявление произхожда от лицето, което го е подписало. Той обаче не освобождава страната, която се позовава на него, от необходимостта
да докаже релевантния му предмет и връзката му с конкретното спорно право. Когато документът съдържа неясно или непълно индивидуализирано изявление, съдът може да го тълкува във връзка с останалите доказателства, но не може да допълва съдържанието му с недоказани факти или с предположения в полза на страната, която носи доказателствената тежест. В този смисъл молбата от 16.06.2020 г. не може да се приеме като годно признание на процесното задължение само въз основа на твърдението, че с нея се предлага плащане на главница и опрощаване на остатък. Действително, искането за опрощаване на част от дълг и предложение за плащане на друга част поначало могат да сочат, че лицето не отрича съществуването на някакво задължение. Но за целите на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е необходимо да се установи кое е това задължение. При липса на достатъчна индивидуализация съдът не
може да приеме, че давността е прекъсната спрямо процесното вземане срещу поръчителя. Неоснователен е и доводът на въззивника, че от справка в Централния кредитен регистър от 18.06.2020 г. било видно, че К. М. е вписан като длъжник само по един кредит, по който е
поръчител, поради което молбата от 16.06.2020 г. следвало да се отнесе именно към процесното задължение. На първо място, самото твърдение във въззивната жалба за съдържанието на справка в Централния кредитен регистър не представлява доказателство. Доказателство би била самата справка или надлежно приобщен към делото документ, от който да се установява това обстоятелство. Ако такава справка не е представена и приета по делото, съдът не може да
приеме за доказан факта, че към 18.06.2020 г. въззиваемият е бил вписан само по един кредит като поръчител. Този факт не е общоизвестен, не е служебно известен на съда и не попада сред фактите, които не се нуждаят от доказване. На второ място, дори такава справка да беше представена, съдът следваше да прецени нейното съдържание в съвкупност с молбата от 16.06.2020 г. и с останалите доказателства. Данните в Централния кредитен регистър имат информационен характер относно кредитна експозиция към определен момент, но сами по себе си не могат да заменят индивидуализиращото съдържание на признанието. Справката би могла да бъде помощно доказателство за връзката между молбата и процесното задължение, но не и самостоятелно основание да се презюмира признание на конкретното вземане, когато самата молба е неясна. На трето място, във въззивното заседание процесуалният представител на въззивника е заявил, че няма доказателствени искания. Следователно въззивният съд следва да реши спора въз основа на вече събраните доказателства. При липса на надлежно представена справка от ЦКР и при липса на достатъчна индивидуализация в молбата от 16.06.2020 г., неблагоприятните последици от недоказването следва да бъдат понесени от страната, която черпи права от твърдяното прекъсване на давността - въззивника. Ето защо доводът за Централния кредитен регистър не може да запълни доказателствената празнота относно връзката между молбата от 16.06.2020 г. и процесното
вземане. Той остава недоказано твърдение на страна и не може да обоснове отмяна на първоинстанционното решение. След 26.06.2015 г. и до изтичане на удължения давностен срок на 26.08.2020 г. не се установяват конкретни изпълнителни действия, насочени срещу имуществото на поръчителя, които да са годни да прекъснат давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Самото съществуване на изпълнителното дело, молбите за справки, връчването на книжа или действията, които не са насочени към реално принудително удовлетворяване чрез конкретен изпълнителен способ, не са достатъчни.
Не се установява и поръчителят да е направил ясно и недвусмислено признание на процесното вземане по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Молбата от 16.06.2020 г., поради липсата на индивидуализация на кредитното правоотношение и поради недоказаност на твърдяната
връзка чрез справка в ЦКР, не може да бъде кредитирана като прекъсващо давността признание. Споразумението с главния длъжник от 20.04.2016 г. не произвежда действие спрямо поръчителя. Следователно към датата на образуване на изпълнително дело №
1000/2021 г. по описа на ЧСИ М. - 22.04.2021 г. , правото на принудително изпълнение срещу К. М. е било погасено по давност. След като сумата е събрана принудително след изтичане на давността, полученото от взискателя няма годно правно основание за задържане. В този случай не намира приложение забраната на чл. 118 ЗЗД за връщане на доброволно платено след изтичане на давността, тъй като плащането не е извършено доброволно от длъжника, а е резултат от изпълнителен способ по образувано изпълнително дело. Ищецът не е изпълнил съзнателно естествено задължение, а е бил лишен от парични суми по принудителен ред. Първоинстанционният съд правилно е разграничил общо събраните по изпълнителното дело суми от сумите, които действително са постъпили в патримониума на взискателя. При иск по чл. 55 ЗЗД срещу взискателя подлежи на връщане само онова, с което той се е обогатил, а не всички суми, удържани от длъжника, ако част от тях са останали като такси, разноски или не са разпределени към взискателя. От удостоверението на ЧСИ се установява, че получената от взискателя сума е 1965,99 лв. Поради това искът е правилно уважен до този размер и отхвърлен за разликата до 2988,84 лв. С оглед изхода на въззивното производство въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, поради което въззивникът „Банка ДСК“ АД дължи на въззиваемия К. М. разноските за въззивната инстанция, доколкото същите са своевременно поискани и доказани. Приобщена е молба на К. М. от 22.05.2026 г., с която се взема становище по съществото на спора, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за извършено плащане на адвокатски хонорар.
По отношение на разноските за въззивното производство съдът съобрази направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК съдът може да намали адвокатското възнаграждение, когато същото е прекомерно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. В случая възражението е неоснователно. Макар цената на иска да е сравнително ниска, спорът не се отличава с елементарен фактически и правен характер, доколкото предмет на въззивната проверка са въпроси относно приложимия давностен срок за вземане, установено с изпълнителен титул, значението на действията в изпълнителното производство за прекъсване на давността, действието на евентуално признание на задължението по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, индивидуализацията на признатото вземане, както и предпоставките на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД при принудително събрани суми по погасено по давност вземане. Въззиваемият е подал отговор на въззивната жалба, чрез който е изложил становище по съществото на спора, а пред въззивната инстанция е представен списък по чл. 80 ГПК и доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение. При тези данни договореното и заплатено възнаграждение от 600 лв. не надхвърля разумните граници на дължимото възнаграждение с оглед предмета на делото, обема на защитата и правната сложност на повдигнатите във въззивната жалба въпроси, поради което не следва да бъде редуцирано. Воден от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 03.04.2025 г., постановено по гр. д. № 5135/ 2024 г. по описа на Софийски районен съд, 34 състав, в обжалваната част, с която „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, е осъдено да заплати на К. Г. М. сумата от 1965,99 лв., представляваща получена на отпаднало основание сума, ведно със законната лихва от 29.01.2024 г. до окончателното изплащане, както и в
частта на разноските. В останалата част, решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, като правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, да заплати на К. Г. М. разноски за въззивното производство в размер на 306,78 евро.
Решението е окончателно.
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 09. 12. 2011 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 28. 60 лв. – разноски по
делото за държавна такса.
На 14. 02. 2012 г. на длъжника и на поръчителя по кредита са изпратени покани за доброволно изпълнение. На същата дата са изпратени запорни съобщение до .. за налагане на запор по сметки на ищеца.
На 29. 05. 2013 г. е извършена цесия между .... относно произтичащите от дадения изпълнителен лист вземания, като последното дружество е конституирано като страна по изпълнителното дело въз основа на цедираното вземане. Длъжникът и поръчителят биват уведомени по чл. 99, ал. 3 за извършването му.
На 26. 04. 2016 г. постъпила молба до ЧСИ ... на основание чл. 432, т. 2 от ГПК с искане да бъде спряно изпълнителното дело по отношение на главния длъжника по кредита, доколкото с последния на 20. 04. 2016 г. е постигнато споразумение относно разсроченото изплащане на вземането.
На 08. 02. 2021 г. до ЧСИ ... постъпила молба от ..., с която е отправено искане за прекратяване на изпълнителното дело по отношение както на длъжника по вземането, така и на поръчителя, настоящ ищец в
производството. Така изпълнителното дело е прекратено и изпълнителният лист, въз основа на който е започнато е предаден на взискателя, ответник в настоящето производство на 17. 02. 2021 г.
На 22. 04. 2021 г. ответникът в настоящето производство, .... подал молба до ЧСИ ... за образуване на ново изпълнително дело срещу ищеца в настоящето производство, К. Г. М. на основание чл. 426 ГПК- ИД № 1000/21 По това дело по принудителен ред задълженията в размер на 2988, 84 лв. са погасени.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Постъпил е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата от чл. 154 ГПК при предявен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че взискателят – ответник е получил твърдяната сума, а в тежест на ответника е да докаже, че е имал правото да получи сумата, както и че има правото да я задържи.
С оглед на наведеното в исковата молба в основание за недължимост на сумите в тежест на ответника е да докаже настъпването на обстоятелства,
обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, като в тежест на ответника е да докаже действия, годни да прекъснат или спрат същия.
На първо място материалното правоотношение, при което възниква вземането е такова на солидарност. В случая обаче длъжникът по кредита и поръчителят имат самостоятелни правоотношения с кредитора, от които
произтичат независими права и задължения. Така съгласно чл. 142 ЗЗД. Поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение. Така на 20. 04. 2016 г., когато споразумението за спиране на изпълнителното производство и приемане на план за разсрочено плащане, е сключено с длъжника ... последният попада в хипотезата на чл. 116, б. „а“, а именно прекъсване на давността, поради признаване на вземането. Доколкото вземането е установено със съдебно решение, като въз основа на което е издадена и
заповед за принудително изпълнение, новият срок от датата на прекъсване на давността е всякога пет години (съгласно чл. 117, ал. 2). Така на датата 20. 04. 2016 г. давността за длъжника, сключил споразумението, бива прекъсната, поради признаване на вземането от негова страна и започва да тече нова давност, чийто срок е пет години. Това признаване на вземането, обаче не може да се отрази на правоотношението, което поръчителят по вземането има спрямо своя кредитор, доколкото, както посочихме, то съществува независимо, макар да се
отнася за едно и също вземане. Така поръчителят е длъжник, сам по себе си, като предявяването на възражения остава негово право. Законът отхвърля възможността личната воля на длъжника да засегне правоотношението на поръчителя и кредитора, доколкото длъжникът няма потестативна власт върху правната сфера на своя поръчител и не може чрез волеизявлението си да му отнеме права, които законът му дава. По този начин с извършване на признаване на вземането от страна на длъжника нова давност започва да тече единствено за правоотношението, което той има с кредитора. Доколкото поръчителят не е извършвал допълнителни волеизявления, с които да признае
своето вземане, за него продължава да тече старата давност, а именно тази, възникнала с първото действие по принудително събиране на неговото вземане след образуване на изпълнителното дело – налагане на запор върху банковите му сметки на 14. 02. 2012 г. по ИД 350/2012 г., доколкото няма данни последващи действия по принудително изпълнение да са извършени. Съгласно ППВС 3/ 1980 г. с образуване на изпълнително дело, както и със самото му съществуване, давността по вземането не тече. С ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2013 г., в сила от 26. 06. 2015 г. обаче това разбиране е променено в обратната посока, като ВКС посочва: Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез
него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Доколкото чл. 130, ал. 2 ЗСВ посочва Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. В този смисъл до датата на влизане в сила на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2013 г. се прилага разбирането, изложено в ППВС 3/ 1980 г., а след тази дата горепосоченото тълкуване от тълкувателното решение. Така до 26. 06. 2015 г. давност по вземането на ищеца в настоящето производство не тече, поради наличието на активно изпълнително дело. След 26. 06. 2015 г. наличието на изпълнително дело само по себе си не е в състояние да спре давностния срок, като по така от тази дата започва да тече нова давност, равняваща се на пет години, която
следва да се приключи на 26. 06. 2020 г. Доколкото давностният срок не тече в срока от 13. 03. до 13. 05. 2020 г. по силата на чл. 3, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, давностният срок за вземането на ищеца в настоящето производство следва да се удължи до 26. 08. 2020 г., до която дата всякакви действия по принудително изпълнение по отношение на ищеца биха имали правно основание и даденото по тях не би следвало да подлежи на реституция по смисъла на чл. 55, ал. 1. В случая обаче, доколкото петгодишният давностен срок е изтекъл, извършването на действия по принудително изпълнение – на 21. 05.2021г. – в размер на 513.57лв. и на 25.05.2021 г. 1930.7 по сметка на ЧСИ, видно от
удостоверение от ЧСИ ... с изх. № 81112 от 24.10.2024г., прието по делото и полученото вследствие на тях от страна на взискателя – в размер единствено на 1965.99лв. видно от горното удостоверение, се явяват без правно основание. Изтичането на погасителния срок не погасява материалното право, като за длъжника последното се превръща в естествено задължение – изпълнението е оставено на волята му и при извършването му, длъжникът не може да иска даденото обратно, тъй като последното не се явява недължимо
съответно не е дадено без правно основание. Изтичането на давностния срок обаче погасява правото за извършване на принудително изпълнение по отношение на това вземане, доколкото това е срок, в който кредиторът е бездействал и правото приема, че в този случай е изгубил интереса си. Доколкото в случая събраната сума е постъпила в сферата на ответника по
принудителен ред, последната се явява неоснователно приета, тъй като хипотезата на чл. 118 ЗЗД изключва възможността за искане обратно единствено на даденото доброволно. Така за ищеца в настоящия процес възниква правото, посочено в диспозицията на чл. 55, ал. 1 да иска обратно даденото без правно основание, като в този смисъл искът, предявен за него се явява основателен и следва да бъде уважен до размерът единствено на сумата, която се доказа да е получена без правно основание от ответника – взискател по ИД, а именно: 1965.99 лв., като над тази сума до пълния размер на посочената сума, а именно 2988, 84 лв.следва да бъде отхвърлен. Разликата между получената сума от взискателя, която следва да се счита за неоснователно обогатяване, доколкото не се доказа основание за задържане на сумата и сумата, която общо е постъпила по принудителен ред от сметките на ищеца по сметка на ЧСИ, но не разпределени и постъпили в
патримониума на ответника, не следва да се претендира от ответника, доколкото не е получена, но би могло да се претендира като настъпила имуществена вреда, какъвто иск в настоящия случай не е предявен, но не е
изключва възможността същият да бъде отделно предявен извън настоящото производство.
По разноските:
При този изход на спора на ищеца на основание чл. 78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите разноски по производството съразмерно на уважената част от иска, а именно – 65.77 %. Претендира се : сумата в размер на 650 лв. по заплатено адвокатско възнаграждение, както и сумата в размер на 120 лв. за заплатена държавна такса. По направеното възражение за прекомерност, същото е неосновтелно, доколкото се претендира в размер близък до минимално определения в Наредба № 1/2004г. ВАС, поради което и като се взе предвид обемния доказателствен материал изследван от страните и техните представители, както и активната защитна позиция на процесуалния представител на ищеца, не следва да се намалява, поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 427.50 лв.- адвокатско възнаграждение и сумата в размер на 78.92 лв.- държавна такса. За ответника се дължат разноски в размер на 34.23%., или сумата в размер на 51.34лв. ( 34.23 % от 150 лв. – определен размер на юрисконсултско възнаграждение за ответната страна). , съразмерно на отхвърлената част на исковата претенция.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА .. да изплати на К. Г. М., ЕГН: ********** сумата от 1965.99 лв. – получени на отпаднало правно основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 29.01.2024г., до окончателното изплащане на сумата, като отхвърля частично иска за сумата над уважения размер от 1965.99лв., до пълния предявен размер от 2988, 84 лв. , като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА .. да изплати на К. Г. М., ЕГН: ********** сумата в размер на 427.50 лв.- адвокатско възнаграждение и сумата в размер на 78.92 лв.-
държавна такса, разноски по делото за адвокатско възнаграждение и заплатена държавна такса, съразмерно с уважената част на исковата претенция.
ОСЪЖДА К. Г. М., ЕГН: ********** да изплати на .. сумата в размер на 51.34лв., разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част на исковата претенция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски Градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
КАТО Софийски градски съд, с Решение от 29.06.2026 г. потвърди решението на СРС, а мотивите му са следните: От събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, включителноприложените в препис изпълнителни дела № 350/2012 г. и № 1000/2021 г. по описа на ЧСИ Р.М., се установява следната релевантна фактическа обстановка.
На 16.01.2012 г. въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е издаден изпълнителен лист, с който длъжникът П.А.А. и поръчителят К. Г. М. са осъдени солидарно да заплатят на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД сумата 1297,67 лв. главница по договор за
кредит за текущо потребление от 05.12.2005 г., сумата 132,39 лв. договорна лихва за периода 08.06.2011 г. - 08.12.2011 г., законната лихва върху главницата от 09.12.2011 г. до окончателното плащане, както и 28,60 лв. разноски по заповедното производство.
На 14.02.2012 г. по образуваното изпълнително дело № 350/2012 г. са изпратени покани за доброволно изпълнение до длъжника и поръчителя. Поканата за доброволно изпълнение, ведно със заповедта за незабавно изпълнение, е връчена на К. М. на 05.03.2012 г. В срока по чл. 414 ГПК възражение не е подадено, поради което заповедта за изпълнение се е стабилизирала спрямо него.
На 22.06.2012 г. процесното вземане е прехвърлено на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, като новият кредитор е конституиран като взискател в изпълнителното производство. По делото са налице данни длъжниците да са уведомени за цесията. На 20.04.2016 г. между „ОТП Факторинг България“ ЕАД и главния длъжник П.А. е сключено извънсъдебно споразумение за разсрочване на задължението. Във връзка с това на 26.04.2016 г. е подадена молба по изпълнителното дело за спиране на производството по отношение на главния длъжник. Въз основа на тази молба изпълнителното дело е спрямо П.А. Решаващо значение за настоящата въззивна проверка има последващото поведение на
самия поръчител. От данните, на които се позовава жалбоподателят, се установява, че с молба от 16.06.2020 г., адресирана до „ОТП Факторинг България“ ЕАД, К. М. е направил предложение за заплащане на главницата по кредита и за опрощаване на остатъка от дълга. На 08.02.2021 г. взискателят е поискал прекратяване на изпълнително дело № 350/2012 г. и връщане на изпълнителния лист. Изпълнителният лист е предаден на взискателя на 17.02.2021 г. На 22.04.2021 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е подало молба за образуване на ново изпълнително дело срещу К. М. - изп. дело № 1000/2021 г. по описа на ЧСИ Р.М.. По това дело през месец май 2021 г. от банковите сметки на К. М. са събрани суми по принудителен ред, като според удостоверението на ЧСИ в патримониума на взискателя е постъпила сумата 1965,99 лв. Предявеният иск е квалифициран като иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД - връщане на даденото без основание, респективно на полученото при отпаднало основание. При този иск ищецът следва да установи имущественото разместване - че ответникът е получил конкретна имуществена облага за сметка на ищеца, а ответникът следва да установи основанието, на което е получил и задържа сумата.
В правната теория неоснователното обогатяване традиционно се разглежда като общ реституционен институт, предназначен да отстрани имуществено разместване, което правният ред не оправдава. Както се приема в облигационноправната доктрина, при кондикционните искове централният въпрос е не дали едната страна фактически е получила имуществена облага, а дали за това получаване съществува годно правно основание. Когато основанието е налице - например валиден изпълнителен титул и непогасено по давност притезание, - обогатяването не е неоснователно, дори длъжникът да е изпълнил принудително. Когато сумата е платена доброволно след изтичане на давността, приложима е нормата на
чл. 118 ЗЗД - длъжникът не може да иска обратно платеното само защото е платил след изтичане на давността. Когато обаче плащането е резултат от принудително изпълнение след изтичане на давността, чл. 118 ЗЗД не е пречка за реституция, защото законът защитава само доброволното изпълнение на естествено задължение. След влизане в сила на заповедта за изпълнение вземането се ползва със стабилитет,
близък до силата на пресъдено нещо относно съществуването му към момента на изтичане на срока за възражение. В практиката на ВКС е прието, че за вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение, се прилага петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД - в този смисъл е Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о. на ВКС.
В случая изпълнителният лист е издаден на 16.01.2012 г. На 05.03.2012 г. е връчена поканата за доброволно изпълнение, ведно с препис от подлежащия на принудително изпълнение акт. При липса на данни за подадено възражение в срока по ГПК, заповедта се стабилизира след изтичане на този срок, като от този момент вземането се счита установено със сила, сходна на тази на съдебно решение, а за него намира приложение петгодишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. До постановяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. е действало задължителното разрешение на ППВС № 3/18.11.1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес. С т. 10 от ТР № 2/2013 г.
ОСГТК на ВКС прие обратното - давността се прекъсва с предприемането на конкретно изпълнително действие.
Впоследствие с Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС даде задължително разрешение, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземания по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/2013 г. Следователно за процесното изпълнително дело, образувано през 2012 г., давност не е текла до 26.06.2015 г. и от тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност. Първоинстанционният съд правилно е съобразил именно този начален момент и правилно е отчел спирането на давностните срокове в периода 13.03.2020 г. - 13.05.2020 г. по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение. Ако през този период не беше настъпило друго прекъсване, петгодишната давност би изтекла на 26.08.2020 г. Съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. С Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. ОСГТК на ВКС прие, че за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е
адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора.
Признаването е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към кредитора. Правната последица е
прекъсване на погасителната давност и започване на нова давност. В практиката по чл. 290 ГПК е прието още, че законът не е установил форма за действителност или за доказване на признанието на вземането. Поради това същото може да бъде материализирано чрез всички допустими от закона начини - може да бъде обективирано в официален или частен документ, както и да бъде изразено устно или чрез конклудентни действия, които да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретния дълг на кредитора. В този смисъл е Решение № 200/23.12.2019 г. по гр. д. № 3779/2018 г., IV г. о. на ВКС, в което още е прието, че
признанието по чл. 116, б. „а“ ЗЗД представлява едностранно волеизявление на длъжника, с което той признава съществуването на правото на кредитора и своето насрещно задължение, а не само фактическия състав, от който те произтичат. Поръчителят отговаря за чуждо задължение, но правоотношението му с кредитора е самостоятелно. Нормата на чл. 142 ЗЗД изрично му дава право да противопостави на кредитора всички възражения на длъжника и предвижда, че той не губи тези права дори когато длъжникът се е отказал от тях или е признал задължението. Ето защо първоинстанционният съд правилно е приел, че признанието на главния длъжник П.А. от 20.04.2016 г. само по себе си не може да прекъсне давността спрямо поръчителя К. М.. Основният довод във въззивната жалба, който следва да бъде самостоятелно обсъден, е
свързан с твърдяното писмено изявление на К. М. от 16.06.2020 г., адресирано до „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Според въззивника с тази молба въззиваемият е предложил да заплати главницата по кредита и е поискал опрощаване на остатъка от задължението. От това жалбоподателят извежда признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, направено преди изтичане на давностния срок.
Тези правни разрешения обаче не означават, че всяко изявление, в което се употребяват думите „кредит“, „главница“ или „опрощаване“, автоматично прекъсва давността. За да произведе действие по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, признанието трябва да е достатъчно ясно, да изхожда от длъжника или негов представител, да е направено преди изтичане на давността и най-важното - да се отнася до конкретното вземане, чието принудително събиране се претендира. Признанието трябва да позволява индивидуализиране на дълга, тъй като давността се прекъсва не абстрактно, а спрямо определено субективно право. Оттук следва, че молба, с която длъжникът предлага плащане на част от задължение и иска опрощаване на остатъка, би могла да представлява признание по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, но само ако от нейното съдържание и от останалия доказателствен материал може да се установи по несъмнен начин, че тя се отнася именно до процесното вземане. Ако в молбата са посочени номер на договора за кредит, номер на изпълнително дело, конкретна сума, име на главния длъжник, дата на кредита или друг индивидуализиращ белег, съдът би могъл да приеме, че е налице признание на процесния дълг. Обратно, ако изявлението е общо, не посочва конкретно кредитно правоотношение и връзката му с процесното вземане се
извежда единствено от твърдения на кредитора, то не може да обоснове сигурен извод за прекъсване на давността. В настоящия случай самата молба от 16.06.2020 г., така както е въведена като довод във въззивната жалба, не индивидуализира достатъчно кредитното правоотношение. Не се сочи в нея да са посочени номер на договора за кредит от 05.12.2005 г., номер на изпълнителния лист, номер на изпълнително дело № 350/2012 г. или № 1000/2021 г., размерът на установеното вземане, името на главния длъжник П.А. или друг белег, който самостоятелно да свързва изявлението с процесния дълг. Поради това не може да се приеме, че само от текста на молбата се установява признание на именно това вземане. Не е достатъчно и обстоятелството, че молбата е адресирана до „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Адресирането до кредитора е релевантно при преценката дали изявлението е насочено към лице, което може да го възприеме като отнасящо се до свое вземане, но не замества индивидуализацията на самия дълг. Възможно е едно лице да има повече от едно задължение към един и същи кредитор, както и да отправя предложения във връзка с различни правоотношения. Ето защо за прекъсване на давността е необходимо не само наличие на писмено изявление, но и доказана връзка между това изявление и конкретното процесно вземане. Съдът съобразява и че частният документ, ако автентичността му не е оспорена или е доказана, установява, че съдържащото се в него изявление произхожда от лицето, което го е подписало. Той обаче не освобождава страната, която се позовава на него, от необходимостта
да докаже релевантния му предмет и връзката му с конкретното спорно право. Когато документът съдържа неясно или непълно индивидуализирано изявление, съдът може да го тълкува във връзка с останалите доказателства, но не може да допълва съдържанието му с недоказани факти или с предположения в полза на страната, която носи доказателствената тежест. В този смисъл молбата от 16.06.2020 г. не може да се приеме като годно признание на процесното задължение само въз основа на твърдението, че с нея се предлага плащане на главница и опрощаване на остатък. Действително, искането за опрощаване на част от дълг и предложение за плащане на друга част поначало могат да сочат, че лицето не отрича съществуването на някакво задължение. Но за целите на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е необходимо да се установи кое е това задължение. При липса на достатъчна индивидуализация съдът не
може да приеме, че давността е прекъсната спрямо процесното вземане срещу поръчителя. Неоснователен е и доводът на въззивника, че от справка в Централния кредитен регистър от 18.06.2020 г. било видно, че К. М. е вписан като длъжник само по един кредит, по който е
поръчител, поради което молбата от 16.06.2020 г. следвало да се отнесе именно към процесното задължение. На първо място, самото твърдение във въззивната жалба за съдържанието на справка в Централния кредитен регистър не представлява доказателство. Доказателство би била самата справка или надлежно приобщен към делото документ, от който да се установява това обстоятелство. Ако такава справка не е представена и приета по делото, съдът не може да
приеме за доказан факта, че към 18.06.2020 г. въззиваемият е бил вписан само по един кредит като поръчител. Този факт не е общоизвестен, не е служебно известен на съда и не попада сред фактите, които не се нуждаят от доказване. На второ място, дори такава справка да беше представена, съдът следваше да прецени нейното съдържание в съвкупност с молбата от 16.06.2020 г. и с останалите доказателства. Данните в Централния кредитен регистър имат информационен характер относно кредитна експозиция към определен момент, но сами по себе си не могат да заменят индивидуализиращото съдържание на признанието. Справката би могла да бъде помощно доказателство за връзката между молбата и процесното задължение, но не и самостоятелно основание да се презюмира признание на конкретното вземане, когато самата молба е неясна. На трето място, във въззивното заседание процесуалният представител на въззивника е заявил, че няма доказателствени искания. Следователно въззивният съд следва да реши спора въз основа на вече събраните доказателства. При липса на надлежно представена справка от ЦКР и при липса на достатъчна индивидуализация в молбата от 16.06.2020 г., неблагоприятните последици от недоказването следва да бъдат понесени от страната, която черпи права от твърдяното прекъсване на давността - въззивника. Ето защо доводът за Централния кредитен регистър не може да запълни доказателствената празнота относно връзката между молбата от 16.06.2020 г. и процесното
вземане. Той остава недоказано твърдение на страна и не може да обоснове отмяна на първоинстанционното решение. След 26.06.2015 г. и до изтичане на удължения давностен срок на 26.08.2020 г. не се установяват конкретни изпълнителни действия, насочени срещу имуществото на поръчителя, които да са годни да прекъснат давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Самото съществуване на изпълнителното дело, молбите за справки, връчването на книжа или действията, които не са насочени към реално принудително удовлетворяване чрез конкретен изпълнителен способ, не са достатъчни.
Не се установява и поръчителят да е направил ясно и недвусмислено признание на процесното вземане по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Молбата от 16.06.2020 г., поради липсата на индивидуализация на кредитното правоотношение и поради недоказаност на твърдяната
връзка чрез справка в ЦКР, не може да бъде кредитирана като прекъсващо давността признание. Споразумението с главния длъжник от 20.04.2016 г. не произвежда действие спрямо поръчителя. Следователно към датата на образуване на изпълнително дело №
1000/2021 г. по описа на ЧСИ М. - 22.04.2021 г. , правото на принудително изпълнение срещу К. М. е било погасено по давност. След като сумата е събрана принудително след изтичане на давността, полученото от взискателя няма годно правно основание за задържане. В този случай не намира приложение забраната на чл. 118 ЗЗД за връщане на доброволно платено след изтичане на давността, тъй като плащането не е извършено доброволно от длъжника, а е резултат от изпълнителен способ по образувано изпълнително дело. Ищецът не е изпълнил съзнателно естествено задължение, а е бил лишен от парични суми по принудителен ред. Първоинстанционният съд правилно е разграничил общо събраните по изпълнителното дело суми от сумите, които действително са постъпили в патримониума на взискателя. При иск по чл. 55 ЗЗД срещу взискателя подлежи на връщане само онова, с което той се е обогатил, а не всички суми, удържани от длъжника, ако част от тях са останали като такси, разноски или не са разпределени към взискателя. От удостоверението на ЧСИ се установява, че получената от взискателя сума е 1965,99 лв. Поради това искът е правилно уважен до този размер и отхвърлен за разликата до 2988,84 лв. С оглед изхода на въззивното производство въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, поради което въззивникът „Банка ДСК“ АД дължи на въззиваемия К. М. разноските за въззивната инстанция, доколкото същите са своевременно поискани и доказани. Приобщена е молба на К. М. от 22.05.2026 г., с която се взема становище по съществото на спора, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за извършено плащане на адвокатски хонорар.
По отношение на разноските за въззивното производство съдът съобрази направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК съдът може да намали адвокатското възнаграждение, когато същото е прекомерно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. В случая възражението е неоснователно. Макар цената на иска да е сравнително ниска, спорът не се отличава с елементарен фактически и правен характер, доколкото предмет на въззивната проверка са въпроси относно приложимия давностен срок за вземане, установено с изпълнителен титул, значението на действията в изпълнителното производство за прекъсване на давността, действието на евентуално признание на задължението по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, индивидуализацията на признатото вземане, както и предпоставките на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД при принудително събрани суми по погасено по давност вземане. Въззиваемият е подал отговор на въззивната жалба, чрез който е изложил становище по съществото на спора, а пред въззивната инстанция е представен списък по чл. 80 ГПК и доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение. При тези данни договореното и заплатено възнаграждение от 600 лв. не надхвърля разумните граници на дължимото възнаграждение с оглед предмета на делото, обема на защитата и правната сложност на повдигнатите във въззивната жалба въпроси, поради което не следва да бъде редуцирано. Воден от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 03.04.2025 г., постановено по гр. д. № 5135/ 2024 г. по описа на Софийски районен съд, 34 състав, в обжалваната част, с която „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, е осъдено да заплати на К. Г. М. сумата от 1965,99 лв., представляваща получена на отпаднало основание сума, ведно със законната лихва от 29.01.2024 г. до окончателното изплащане, както и в
частта на разноските. В останалата част, решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, като правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, да заплати на К. Г. М. разноски за въззивното производство в размер на 306,78 евро.
Решението е окончателно.
